DEATH ON THE NILE

Кенет Брана прави втори опит да екранизира известния белгийски детектив Еркюл Поаро на Агата Кристи след версията на "Убийство в Ориент експрес" от 2017 г. Резултатът е красиво монтирана, но определено старомодна мистерия, спъвана от слабата режисура на Брана.

Този път сме въвлечени в любовен триъгълник граничещ с казус, който обикновено тук по нашите ширини разплита Жоро Игнатов от Съдебен спор. Не леката задача тук обаче се пада на споменатия и известен детектив Поаро, който съвсем случайно става свидетел на любовния триъгълник в Лондонски бар. Мъжът е Саймън Дойл (Арми Хамър(( Може би е задължително във всеки филм на Брана за Поаро да има поне един проблемен актьор? -Джони Деп. )), а жените - богатата наследница Линет Риджуей-Дойл (Гал Гадот) и някогашната ѝ най-добра приятелка Жаклин дьо Белефорт (Ема Маки).   Поаро ги е видял заедно в блус клуб в Лондон, където се изявява джаз певицата Саломе Отърбърн (Софи Окондо).  Там той става свидетел как Жаклин представя Симон на Линет като нейн годеник. Далеч сме обаче от мисълта, че нещата ще се развият и разплетат при почитния съдия Сотиров, нито пък във влак, а сме качени на кораб на околонилско пътешествие + меден месец.

В първия час на "Нил" не се случва почти нищо интересно или повествователно, с изключение на черно-бялата история за произхода на гъстите мустаци на Поаро, която изглежда като проба за визуалната естетика на Брана и оператора Харис Замбарлукос в Белфаст. Но от момента, в който един от заподозрените изкрещява на Поаро, че обвиненията му "не са нещо, което можеш да докажеш на лодка", "Смърт в Нил" се превръща в случай на морско право и безредие. В един момент Брана се разпилява, сякаш гони Призрачно лице, а за разлика от "Експрес" (чийто актьорски състав имаше далеч по-високо родословие на пропилян талант), "Нил" е натъпкан с второстепенни актьори, които са прочели и разбрали заданието на дневната сапунка. Когато се разкрива спецификата на заговора за убийството, героинята на Анет Бенинг изтръпва не по-малко от три пъти, като всеки път е по-изтънчено истерична от предишния.

Това, което обаче филма предлага, е разкошната кинематография на Харис Замбарлукос, ако нямате нищо против дъха на компютърно генерирани ефекти в услуга на величествени пейзажи и перфектни панорами от пощенски картички. Камерата се издига над речния кораб Карнак, поглежда пирамидите в златния час и се спуска под реката, за да покаже миниатюрна картина на пируващи крокодили. Още по-сполучливи са периодичните средни и близки кадри на актьорите, обляни в маслена светлина на фона на сенки. Тези композиции напомнят за формалната строгост на класическото кино - намеци, които не се задържат дълго, тъй като камерата се отдалечава в друг полет или се завърта дезориентирано, за да премине към следващата сцена.

Накрая, разбира се, Поаро събира оцелялата група заподозрени в една стая, за да разкрие драматично обвиненията си. Окончателното разкриване на загадката на убийството се оказва едновременно прекалено сложно и изненадващо банално, но решението никога не е било най-важното в подобни истории. Привлекателността се крие в онези моменти, когато всички са заподозрени, всеки в стаята е способен на убийствени намерения, а очите на безстрашния детектив преминават през всички тях, пресмятайки и преценявайки. В тези моменти филми като този намират своята вечна привлекателност, въпреки всички други недостатъци, които имат.