"Последният дуел" е филм за една дългогодишна традиция: да не се вярва на жените, когато казват, че са били изнасилени или сексуално нападнати.

Създателите на филма структурират историята, като се връщат към нея три пъти: първо от гледната точка на Каруж, след това на Льо Грис и накрая на Маргарита. Афлек и Деймън са написали гледните точки на мъжете, опирайки се на исторически свидетелства, а Холофсенер е написала тази на Маргарита. (По очевидни причини има по-малко исторически разкази от първо лице на жени от онази епоха). Голяма част от разказите са леки, шеговити, дори глупави. Всеки от тях се върти в кръг върху един и същ период от време, обозначен на екрана като "Истината според" един от героите. Когато започва сегментът на Маргарита, името ѝ изчезва от субтитрите, оставяйки само за миг думите "Истината".

Без да изпадам в конкретика с цел да запазя интереса Ви до края на филма, бих изнесъл нещо като заключение, нещо, което филма иска да ни каже без да ни го казва директно. Смисълът на " Последният дуел " е, че разказите на очевидците, субективността и основната човешка природа не позволяват на никого от нас да узнае пълната истина за това, което се е случило с някой друг, и че хората трудно могат да бъдат честни по отношение на това, което наистина са. Истинската история в някои отношения не е само горчивият триумф на една жена, която е била ощетена, но и това, че наказанието и дори убийството на изнасилвача не заличава действията му или техните последици. (Маргарита ражда дете, което вероятно е от Льо Грис.) 7/10