Цели 13 години след първото си пътуване до Пандора Джеймс Камерън най-накрая се завръща в света на На'ви в "Аватар: "Природата на водата". Поредният мащабен проект, който се стреми да разшири и преосмисли света на Аватар, "Аватар: "Природата на водата" носи големи амбиции и огромна тежест на раменете си. Макар и да има неоспорими болки в израстването на това начинание, "Аватар: "Природата на водата" притежава същата магия на първия филм, тъй като някои от най-добрите визуални ефекти, виждани някога на екрана, са съчетани със завладяващи емоции. Оригиналният филм направи революция във възможностите на кинематографичния обектив и макар продължението да не е толкова шокиращо зрителско преживяване, то все още е абсолютно зашеметяващо.

Историята, от друга страна, се бори. Макар че големите емоционални моменти все още работят, а цялостният път, който франчайзът си очертава, е засят с много обещаващи семена, в преобразяването на света на Аватар има неизбежна неловкост. Това беше свят и набор от герои, които не бяха създадени, за да създават продължения или франчайзи. Аватар от 2009 г. живее и умира като самостоятелен проект, което налага използването на така обичания от мен похват в киното за "възкресяване" на герой. От мъртви герои, които намират начини да се върнат към живота, до нови герои, които очевидно са съществували само извън екрана, в "Аватар: Природата на водата" има много неща, които изискват от публиката просто да приеме случващото се и да продължи напред, без да се интересува от логика или яснота. За да се вместят тези нови сюжети, за съжаление някои от утвърдените герои заемат доста голямо задно място. "Аватар: Природата на водата" е много по-загрижен за установяването на новите герои и историите им, които ще носят бъдещето на този франчайз, така че някои като Нейтири (Зоуи Салданя) трагично губят почти цялата си роля и заемат огромно място на заден план извън екшън сцените. Дори самият Джейк Съли е далеч и на заден план, отколкото може да се очаква. Макар че може би е необходимо за франчайза, това е разочароваща реалност, когато се постави в контекста на първия филм. Вместо да се разглежда като продължение, е съвсем ясно, че "Аватар: Природата на водата" всъщност е началото на историята, като събитията от "Аватар" от 2009 г. са използвани по-скоро като предистория.

Това е доста голяма слабост на филма, от която страдат както темпото, така и разказът, заедно с доста трагичното отслабване на ключови моменти от оригиналния филм, като например смъртта на полковник Майлс Куарич означава толкова много, когато човек знае, че той веднага ще се върне..... Уауу! Но Камерън е умен и знае, че за да създаде още 3 филма от франчайза и публиката да ги изгледа и следователно да си плати за това, той трябва да осъществи връзка с нея и филма, да продължи историята след като вече е яхнал вълната..Камерън трябва да  накара зрителя да се интересува от тези герои и филмът постига това, като отделя толкова много време в опит да развие връзка между тях и публиката. Основният актьорски състав на децата на Джейк Съли е снабден с достатъчно уникални личности, за да може наистина да блесне и да се почувства достойно като главни герои. На Кири (Сигорни Уивър) е дадена уникална душа, като се има предвид връзката ѝ с д-р Грейс от първия филм, като голяма част от историята ѝ е посветена на любовта към природата и чувството на объркване около нейната самоличност. Нетиам (Джейми Флетърс) и Ло'ак (Бритън Далтън) са силни личности и имат добре изградени отношения, както помежду си като братя, така и с баща си, който очаква много от синовете си. Ло'ак особено изпъква в страничен сюжет, включващ връзката му с отхвърлен тулкун - голямо китоподобно същество, което установява близка връзка с местните на'ви. Това е една от най-очарователните връзки в целия филм и дава на Ло'ак необходимото сърце, като се има предвид колко очевидно е, че той ще играе голяма роля в бъдещето на тази поредица. Семейството се допълва от по-малката Туктирей (Тринити Джо-Ли Блис), която граничи с попадането в стереотипа на досадната по-малка дъщеря, но засега просто успява да оцелее.

"Аватар: Природата на водата" може и да не е революцията, каквато беше оригиналният филм, но проектът все още е доста голям успех и определено вдига шум след себе си. Явно издигнат от техническите си елементи, филмът приема някои грубости в сюжета и темпото, за да очертае пътя за бъдещите си продължения. С някои интригуващи постановки и характерни герои, това може да се равнява на фантастичен нов филмов франчайз. Докато тази реалност предстои да бъде написана, "Аватар: Природата на водата" доказва, че има още какво да се види и направи в света на Пандора, и обещава да бъде достойно кинопреживяване. 

DEATH ON THE NILE

Кенет Брана прави втори опит да екранизира известния белгийски детектив Еркюл Поаро на Агата Кристи след версията на "Убийство в Ориент експрес" от 2017 г. Резултатът е красиво монтирана, но определено старомодна мистерия, спъвана от слабата режисура на Брана.

Този път сме въвлечени в любовен триъгълник граничещ с казус, който обикновено тук по нашите ширини разплита Жоро Игнатов от Съдебен спор. Не леката задача тук обаче се пада на споменатия и известен детектив Поаро, който съвсем случайно става свидетел на любовния триъгълник в Лондонски бар. Мъжът е Саймън Дойл (Арми Хамър(( Може би е задължително във всеки филм на Брана за Поаро да има поне един проблемен актьор? -Джони Деп. )), а жените - богатата наследница Линет Риджуей-Дойл (Гал Гадот) и някогашната ѝ най-добра приятелка Жаклин дьо Белефорт (Ема Маки).   Поаро ги е видял заедно в блус клуб в Лондон, където се изявява джаз певицата Саломе Отърбърн (Софи Окондо).  Там той става свидетел как Жаклин представя Симон на Линет като нейн годеник. Далеч сме обаче от мисълта, че нещата ще се развият и разплетат при почитния съдия Сотиров, нито пък във влак, а сме качени на кораб на околонилско пътешествие + меден месец.

В първия час на "Нил" не се случва почти нищо интересно или повествователно, с изключение на черно-бялата история за произхода на гъстите мустаци на Поаро, която изглежда като проба за визуалната естетика на Брана и оператора Харис Замбарлукос в Белфаст. Но от момента, в който един от заподозрените изкрещява на Поаро, че обвиненията му "не са нещо, което можеш да докажеш на лодка", "Смърт в Нил" се превръща в случай на морско право и безредие. В един момент Брана се разпилява, сякаш гони Призрачно лице, а за разлика от "Експрес" (чийто актьорски състав имаше далеч по-високо родословие на пропилян талант), "Нил" е натъпкан с второстепенни актьори, които са прочели и разбрали заданието на дневната сапунка. Когато се разкрива спецификата на заговора за убийството, героинята на Анет Бенинг изтръпва не по-малко от три пъти, като всеки път е по-изтънчено истерична от предишния.

Това, което обаче филма предлага, е разкошната кинематография на Харис Замбарлукос, ако нямате нищо против дъха на компютърно генерирани ефекти в услуга на величествени пейзажи и перфектни панорами от пощенски картички. Камерата се издига над речния кораб Карнак, поглежда пирамидите в златния час и се спуска под реката, за да покаже миниатюрна картина на пируващи крокодили. Още по-сполучливи са периодичните средни и близки кадри на актьорите, обляни в маслена светлина на фона на сенки. Тези композиции напомнят за формалната строгост на класическото кино - намеци, които не се задържат дълго, тъй като камерата се отдалечава в друг полет или се завърта дезориентирано, за да премине към следващата сцена.

Накрая, разбира се, Поаро събира оцелялата група заподозрени в една стая, за да разкрие драматично обвиненията си. Окончателното разкриване на загадката на убийството се оказва едновременно прекалено сложно и изненадващо банално, но решението никога не е било най-важното в подобни истории. Привлекателността се крие в онези моменти, когато всички са заподозрени, всеки в стаята е способен на убийствени намерения, а очите на безстрашния детектив преминават през всички тях, пресмятайки и преценявайки. В тези моменти филми като този намират своята вечна привлекателност, въпреки всички други недостатъци, които имат.

 

THE ADAM PROJECT

И така, ще продължи ли Райън Рейнолдс да снима екшъни за Netflix, които завършват с електромагнитен хаос?

Преди няколко години той се снима в "6 Underground", още една шумна свада на режисьора Майкъл Бей. Голямата кулминация се случва на яхта, където Рейнолдс и екип от убийци ликвидират група злодеи с помощта на изобретение за магнитни импулси, което Рейнолдс активира чрез телефона си. Не искам да издавам нищо, но новият му филм в Netflix озаглавен  The Adam Project достига същото истерично, метално привличащо заключение, само че с много по-малко кръв и касапница. (Дали Red Notice, онзи екшън, който той направи миналата година със Скалата и Гал Гадот, завършва с магнитна нотка? Все още не мога да се накарам да седна и да го гледам.)

Това е незабавен, мигновено забравящ се филм, който играе твърде безопасно и казва едни и същи стари неща за родителството. Изглежда, че Рейнолдс е достигнал върха на кариерата си - макар че Дедпул 3 тепърва предстои и има поне още две продължения на Red Notice заедно с Дуейн Джонсън и Гал Гадот, а не бих повярвал, че Netflix  вижда в The Adam Project "старт на франчайза". Всичко това е резултат от играта на Рейнолдс на сигурно място след успеха на "Дедпул". Той не желае да се предава на режисьорите, поради което в наши дни просто ги избира. При "Дедпул 2" режисьорът Тим Милър, който направи първия филм за Дедпул, на практика беше уволнен, защото визията му не съвпадаше с тази на Рейнолдс. Милър искаше да поеме творчески рискове, но Рейнолдс беше искаше да остане в своята лента такъв какъвто си е – нещастник!

Оттогава Рейнолдс пренася образа си и в други вселени, включително в спин-офа на "Бързи и яростни", "Хобс и Шоу", филма за покемони "Пикачу" (който също трябваше да бъде начало на франчайз, но очевидно се провали) и екшън трилъра на Майкъл Бей "6 Underground" (още едно неуспешно начало на франчайз, за което Netflix признава, че не се е получило).

И съвсем наскоро - екшън комедията за видеоигри Free Guy (която получи зелена светлина за продължение). Леви се е превърнал в режисьор на Рейнолдс - но и двете им сътрудничества в крайна сметка са филми с празни калории. Ако трябва да бъдем напълно честни, трикът на Рейнолдс вече е остарял. Това трябва да приключи.

Ако трябва да съм честен, малкото подобие на Рейнолдс, изигран от Уокър Скобел се справя добре с ролята на мини Рейнолдс, но за съжаление не мога да кажа същото за големия. Явно годините са си казали думата въпреки постоянните опити на Рейнолдс, The Adam Project е смешен много рядко. Към момента на писане на статията са минали само няколко седмици, откакто гледах новия филма на Netflix, и не мога да си спомня нито една шега. Това говори много. Всъщност не съм сигурен, че щях да си спомня каквото и да било за The Adam Project ако не си бях водил записки за това ревю. Накратко, новият филм на Рейнолдс е много забравим. Той има генеричен сюжет, който търгува с холивудски тропи и клишета, които сме виждали стотици пъти преди. Нищо не е уникално тук.

The Adam Project продължава по-малко от 100 минути без надписите - а това е недостатъчно време, за да се вмъкнат половин дузина екшън сцени заедно с развитието на героите и разказа. Имаме момче (Скобел), което скърби за загубата на родител, и мъж (Рейнолдс), който се опитва да оправи бъдещето си и да намери жена си. Но всичко това е твърде прибързано, за да може емоционалните моменти да проработят.

Говорейки за майката, Гарнър не получава достатъчно екранно време във филма. Трудно е да си самотна майка, още повече когато наскоро си загубила съпруга си и детето ти си го изкарва на теб - но във филма определено няма време за това, така, че не очаквайте да се наблегне на този емоционален момент. Той е посветен предимно на гледната точка на Адам и баща му, като майката получава само една хубава сцена. Всъщност всички женски персонажи получават малко внимание в The Adam Project. Салданя влиза във филма след около половин час и изчезва в рамките на следващите 20 минути. А злодеят на филма е безинтересен и почти безполезен - Катрин Кийнър също е жертва на някои много лоши технологии за дигитално обезстаряване.

The Adam Project е чиста, квантова глупост. Но Рейнолдс и компания наистина искат това да е квантова "забележителност", която дърпа и бърка здраво в сърцето. Не се получава! Искам да кажа, че в края на надписите звучи пресилената песен на Pete Townshend "Let My Love Open the Door", за Бога! Човече, ако някога е имало песен, за която бихте искали да се върнете назад във времето и да спрете производството ѝ - за да не се появява в толкова много проклети филми! - то това е тази.

 

 

THE BATMAN

Батман е най-капиталистическият персонаж от супергероите. Супермен е имигрант, отгледан от фермери, който се премества в големия град, за да стане журналист. Човекът-паяк е от градската работническа класа, първият в семейството си, който учи в колеж и който се бори да си плати наема. Брус Уейн е потомък на милиардерско семейство, на когото не му се е налагало да работи нито ден през живота си. Живее в град, измъчван от мизерия и бедност, но когато е лично засегнат от уличната престъпност, не заделя част от огромното си състояние, за да подобри живота на най-нещастните, а вместо това решава да похарчи жълти стотинки за оръжия, да се облече като прилеп, да се промъква нощем и да бие хората.

Готъм е измъчван от сериен убиец, който се насочва към богатите и влиятелни хора, като се започне от кмета. Когато лейтенант Гордън (Джефри Райт) вика Батман да помогне в разследването, Рийвс извлича Шерлок Холмс от ДНК-то на героя и оставя Прилепа да направи някои истински разкрития. Изглежда, че мистериозният злодей - Гатанката (Пол Дано) оставя поздравителни картички, адресирани "To The Batman", на всяко местопрестъпление. Разследването на Брус го отвежда до Селена Кайл (Зоуи Кравиц), сервитьорка, която смело се опитва да работи на фона на мизерна електронна музика в обширен нощен клуб, управляван от Пингвина (неузнаваемия под тон латекс Колин Фарел). "Имаш много котки", казва човекът, облечен като прилеп, когато нахлува в апартамента ѝ. Прилепът и котаракът се съюзяват с Гордън, за да се справят както с мрежата от корумпирани градски служители (сред които е и любимият мъртъв баща на Брус), така и с Гатанката.

Толкова много злодеи означават толкова много сюжетни линии, които трябва да се развият и след това да се приключат, а те в никакъв случай не са ефикасно обработени. А обърканата структура не е подкрепена от редовно подредените във времето екшън сцени, които са изненадващо оскъдни в сравнение с огромното количество диалози. Всъщност жестоките  убийства в стил "Седем" са това, което структурира по-голямата част от филма. Единствената запомняща се екшън сцена е нощното преследване на Пингвина от Батман по задръстена от трафик магистрала, приятно прекъсвано от възмутените крясъци на Пингвина, че е преследван от шофьор, който е още по-маниакален от него. Може би си мислите, че това е много, за да се побере в един филм, но този е дълъг 176 минути, така че има достатъчно време за твърде много лоши момчета, множество фалшиви финали и любовни близки планове на батмобили. Има много безвъзмездни кадри: Батман бие бандити, Батман в автомобилно преследване, и защо изобщо Пингвинът е в този филм? Филмът щеше да е значително по-малко раздут и значително по-добър, ако беше съкратен с една трета. Но в наши дни един филм за супергерой не се смята за важен, освен ако не смаже пикочния ви мехур с клещи.

Признавам, че винаги ме е интригувал начинът, по който Батман се бори с престъпността без суперсили, но ако "Тъмният рицар" на Нолан следваше филмовата рамка  на "Жега", то "Батман" на Рийвс е по-близо до " Se7en " на Дейвид Финчър. Или какво имам предвид, в него има подобен поглед върху обществото, в центъра му е сериен убиец, който иска да "проповядва". Имаме и зле подбрано детективско дуо в лицето на Батман и лейтенант Гордън, които трябва да преодолеят взаимните си проблеми с доверието, за да заловят убиеца, преди той да стигне до следващата си жертва. "Батман" е Se7en за хора, които са били или твърде млади, или твърде пискливи, за да гледат Se7en.

Колкото и да се прехвалва филма на Рийвс като детективски трилър, не е нужно да сте супер детектив, за да разберете, че това по същество е “Batman’s Greatest Hits”, облечен в (малко) по-младежка естетика на Финчър. Голяма част от коментарите около филма при излизането му на екран бяха, че е несправедливо да сравняваме Рийвс с Кристофър Нолан или Тим Бъртън. Напротив, това е напълно справедливо, особено когато толкова голяма част от сценария е заимствана от някои от най-успешните и широко обсъждани филми за супергерои на всички времена.

 

TEXAS CHAINSAW MASSACRE

След успеха на "Хелоуин" от 2018 г., който върна на големия екран началото на сагата за Майкъл Майерс, мнозина го смятат за най-доброто продължение на франчайза, "Texas Chainsaw Massacre" на Дейвид Блу Гарсия изглежда ще следва същата формула на успеха. След като група млади хора пътуват до призрачния град Харлоу, Тексас, за да се надяват да възстановят града със свежа хилядолетна визия, групата се оказва под прицела на Leatherface  (Марк Бърнам), който иска да си отмъсти. Присъствието на Leatherface обаче е достатъчно, за да привлече вниманието на Сали Хардести (Олвен Фуре), която иска да си отмъсти на Leatherface за убийството на приятелите си. Макар мъжът с коженото лице, да убива група инфлуенсъри в Instagram Live, е забавно, то безспорно не е на място за филм, който се опитва да изгради бавно и голямото завръщане на може би най-емблематичното финално момиче в историята на ужасите: Сали Хардести.

И сега ще ви кажа защо "Texas Chainsaw Massacre" е толова лош филм! В тонално отношение филмът на Дейвид Блу Гарсия е толкова далече от ужасяващата класика на Хупър, че ако сте гледали филма му там насилието с моторната резачка е далеч по-малко графично изразена, но там атмосферата е задушаваща – филма създава това усещане за поквара, разложение и раздвоение, което е невъзможно да се изчисти. Тук физическото насилие е значително увеличено (глави се чупят, триони се размятат, вътрешности се разливат), но психологическото насилие не съществува.

Спрете да ги преработвате. Спрете да им давате безкрайни, закъснели продължения и предистории. Престанете да измисляте слаби истории за произхода на злодеите. Спрете да поставяте "ново начало" или "следващото поколение" след заглавието - всяка епоха на тийнейджърите може и да заслужава да получи своите срещи с екранни убийци, толкова ли е трудно просто да използвате свежа кръв като свеж слой боя върху старинно заглавие? Спрете да връщате стари звезди за лесни шеги и камеи; за всяко гениално връщане към дългогодишни финалистки, като Хелоуин 2018 на Дейвид Гордън Грийн и Scream 2022 /за който писах по – рано/, има десетки и десетки примери, в които изкарването на разпознаваеми лица от миналото е празен жест на фен услуга.

Престанете да си мислите, че като се позовавате на други класически филми на ужасите в допълнение към наследството, което вече сте ограбили, това ви прави умни Спрете да използвате фендъма, носталгията и разпознаваемостта на марката за вашите мързеливи, жалки опити да се прочуете на гърба на вашите предци от жанра. Спрете да източвате канона до последната капка сладък сироп.

SCREAM

Идеята за излизането на още един филм от поредицата Scream след Scream 2011 е чиста проява на кощунство, но след като Amazon посегнаха върху LOTR вече нищо не може да ме изненада, така че какво е един „Крясък“ в повече би бил излишен не мога да разбера? От излизането на оригиналния филм през 1996 г. франчайзът "Scream" е смятан за една от най-силните и последователни хорър поредици, главно благодарение на влиянието и майсторството на режисьора Уес Крейвън. Уви през 2015г. Крейвън го застига зла участ  той умира, но надеждите за нов „Scream”, НЕ! Новият филм събира призраците от миналото с лицата на днешния ден, за да тласне франчайза в нова посока, която едновременно да осигури нещо ново за поредицата и да зарадва феновете на франчайза до момента.

На свобода е нов убиец, който отново носи маската и костюма на Ghostface. Сам (Мелиса Бурера) и Тара Карпентър (Джена Ортега) са сестри, които се оказват в центъра на всичко това. Те трябва да разберат защо новият убиец Ghostface се е насочил към тях, преди да е станало твърде късно. Ако се надяват да се измъкнат живи, ще трябва да следват основните правила на филмите на ужасите. До тук звучи супер пикантно, докато не разбираме, че изведнъж филма започва да обръша внимание на старите герои, които са отцелели от франчайза по – рано.

В крайна сметка "Крясък" е филм с две страни. Притиснат между желанието да представи нови герои , като същевременно иска да достигне върховете на миналото, филмът се намира в пагубна криза на идентичността, от която така и не може да се възстанови. Филмът очевидно иска да даде на Сам Карпентър светлината на прожекторите, но трябва произволно да я избута от пътя, за да позволи на Сидни и старата банда да получат своите места. Това обаче е изтласкано на заден план, за да се даде възможност на новите герои да получат своите моменти. Та един от основните проблеми е постоянното „надиграване“ на старото срещу новото поколение.

Всеки запознат с предишните филми му е ясно какъв е начина на гледане на филм от този франчайз. Група от хора и човекът с маската е един от тях, като зрителят трябва внимателно да следи, кой от героите къде е в дадения момент, за да достигне до извода кой е убиеца. Е тук нещата ни са издадени още в първите 15 минути на филма и с ръка на сърцето си казвам, че основната магия на този филм беше пропиляна още в самото начало. Или с други думи, убиеца го познах още с първата му поява на екрана. Стига се дотам, че когато отделните лица биват отстранявани едно по едно, зрителите лесно могат да забравят дори кой е бил в основната група и следователно да забравят останалите варианти за убиец. Не помага и фактът, че до края отговорът е толкова очевиден, че да се твърди и претендира дори за някакъв обрат, Досега на големия екран не е имало мистерия на Ghostface, която да се усеща толкова сухо и очеизвадно.

Единственото истинско изкупление на филма са убийствата. Макар и в крайна сметка да нямат никакво значение, що се отнася до емоционалната тежест, убийствата в "Scream" са брутални и са едни от най-добрите във франчайза до момента. До голяма степен благодарение на развитието на режисьорските способности и специалните ефекти, филмът е в състояние да бъде по-извратен физически от всякога.

Няма да има заключение защото съм ядосан, че пропилях неделната си вечер в гледане и писане на ревю за филм, който спокойно можеше да пропусна!

SHANG-CHI AND THE LEGEND OF THE TEN RINGS

Да бъдеш пръв в нещо е свързано с голям натиск и отговорност. "Черната пантера" е първият филм от MCU, който прославя чернокожата и африканската култура. Капитан Марвел стана първият филм с участието на жени във франчайза. Сега "Шанг-Чи и легендата за десетте пръстена" е първият азиатски филм за супергерои в MCU. Шанг-Чи включва не само първия азиатски главен герой, но и преобладаващо азиатски актьорски състав. За щастие азиатците могат колективно да въздъхнат с облекчение - защото филмът е добър. Всъщност е наистина добър.

Накратко за историята без да издаваме кой знае какви спойлери, действието се развива в Сан Франциско, където Шанг-Чи (Симу Лиу) води нормален живот. Той си изкарва прехраната с паркиране на коли, но работата му доставя удоволствие. Околните вярват, че е способен да постигне много повече в живота, но той предпочита да живее спокойно. Шанг-Чи обаче крие факта, че всъщност е майстор на бойните изкуства на експертно ниво. В ранна възраст е обучен за убиец от баща си Уену, който ръководи организацията "Десетте пръстена", която сега го преследват. 

25-ият филм от MCU съчетава източни и западни техники за разказване на истории и визуални похвати. Макар да се вписва в другите филми на Marvel, той е и уникален сам по себе си. В него има познатите похвати, свързани с филм на Марвел, но представянето им е по-близко до жанра на бойните изкуства. Интересното е, че характерните за Марвел моменти всъщност са по-малко интригуващите аспекти на филма.

Една от основните теми на Шанг-Чи е времето, особено как миналото влияе на настоящето и бъдещето. Историята разсъждава върху това, че никой не може наистина да избяга от миналото си. Всеки от главните герои има неразрешени напрежения в миналото си, от които иска да избяга. Те могат да изберат дали да продължат да бягат, или да се изправят и да се изправят срещу страховете и мъката си. С въвеждането на мултивселената в MCU времето и пространството се превърнаха в значими теми.

Това е забавен, вълнуващ филм, който има потенциала да предизвика вълни в развлекателната индустрия. Shang-Chi и легендата за десетте пръстена е наистина забавен филм, пълен със страхотни бойни изкуства за първата половина и след това някои първокласни CG спектакли за втората половина, като същевременно сме освободени от "проклятието" на MCU, а именно безинтересен злодей, от който тези филми за произход често страдат. Въпреки че не е съвършен, няма да имам никакъв проблем да го гледам отново в някой бъдещ маратон или повторно гледане на MCU.

ARMY OF THIEVES

Освен че изпълнява главната роля, режисьор на "Армията на крадците" е Матиас Швайгьофер, който в началото на миналата година открадна доста сцени от колегите си във филма на Зак Снайдер. Тази предистория до голяма степен измества зомби събитието на заден план. Това е типичен филм за обир, в който участва парцалив екип, който поема на пръв поглед невъзможни предизвикателства, а по петите им е лично ангажирано ченге. Швайгьофер знае това и се фокусира върху изграждането на ролята си на Себастиан. Той е безспорно симпатичен пред камерата и внася в изпълнението си трескава енергия. Себастиан със страст представя сложната легенда за създаването на сейфовете, благодарение на Ханс Вагнер. Това прави някои от обяснителните диалози на филма по-лесно поносими, но това се превръща в проблем с няколко други актьори. За щастие химията на Швайгьофер със също толкова симпатичната Натали Емануел работи наистина добре. Тъй като двамата прекарват разумно количество време на екрана заедно. Макар че останалите актьори са прилични, никой от тях не е особено запомнящ се поради невдъхновения сценарий.

Сюжетът проследява плана им да извършат тройка банкови обири, кръстени на Вагнеровия цикъл.  Междувременно епидемията от зомбита във Вегас е накарала редица милиардери да преместят активите си в чужбина - възможност, от която Гвендолин се надява да се възползва напълно.

Швайгхофер, който пише сценария заедно със Снайдър, се интересува много от това как, но не толкова от това защо. В името на разказа филмът запазва някои важни подробности твърде неясни, като например защо Себастиан изобщо иска да обира банки. Той е отчаян, непредсказуем и невероятно решителен, готов да изостави целия си живот при падането на шапката, но така и не научаваме защо прави това, което прави.

“Army of Thieves” не е велик филм или дори велик боклук. Това е напълно добър филм за обир, с който можете да убиете скучния следобед, ако Netflix е предпочитаната от вас форма за прогонване на скуката. 

THE SUICIDE SQUAD

Вижте, всички имахме съмнения относно "Отряд самоубийци". Филмът "Отряд самоубийци" на Дейвид Айер от 2016 г., който беше широко критикуван, не беше страхотен и доказа колко трудно е да се изкара на екран екип от злодеи, да се направи така, че те да изглеждат подходящо зли, и все пак да се накара публиката да се вкопчи в тях. Така че, когато Джеймс Гън, известен сценарист и режисьор, познат на повечето като вдъхновител на филмите на Marvel "Пазители на галактиката" и "Пазители на галактиката Vol. 2", беше обявен за режисьор на новия филм "Отряд самоубийци", феновете на DC, Marvel и просто на филмите като цяло бяха объркани. Дали това е рестарт, римейк или може би продължение?

Крайният резултат е по малко от всичко. Това е продължение в смисъл, че събитията от "Отряд самоубийци" не се споменават, а по-скоро се подразбират и индиректно се препраща към тях, но в много отношения това се усеща като ново начало, нов начин за пренасяне на подобна концепция на екрана. Фокусиран до голяма степен върху нови герои, "Отряд самоубийци" на Гън е история за супергерои или може би суперзлодеи, каквато няма друга. Всеки, който си купува билет, трябва да е наясно, че "Отряд самоубийци" не е за хора със слаби сърца или стомах.

Това, което може би не очаквате, особено ако не сте гледали трейлърите, е колко жесток и направо кървав е "Отряд самоубийци". Гън е започнал с филми на ужасите и никога не се е страхувал да демонстрира способността си да създава страхотии и зрелища, но тук тя е в пълна сила. Никой от героите не е в безопасност в ръцете на Гън и очаквайте любимите ви герои да срещнат кървавия си край рано или късно.

"Отряд самоубийци" на Джеймс Гън. Гън не само представя много по-задоволителен сюжет, но и хуморът е много по-добър, като в крайна сметка придава на материала точния тон, който той заслужава.  Като цяло "Отряд самоубийци" е победа както за DCEU като цяло, така и за Гън като режисьор. Това е забавен, вълнуващ и брилянтно поставен екшън епос, който се усеща опасен и непредсказуем в епоха, в която студийните филми почти са загубили своето предимство и елемента на изненадата. Отряд "Самоубийци" се усеща като рядко срещано удоволствие, нещо, което трябва да се цени, и нещо, което заслужава да бъде гледано на голям екран.

"Круела" на Дисни е възхитително заплетена и комична история за произхода на героите, която се оказва перфектната витрина за звездите Ема Стоун и Ема Томпсън. Може би малко по-мрачен, отколкото сме свикнали докато гледаме филм на Дисни (има някои наистина мъчителни моменти), този поглед към това как Круела - госпожа Де Вил, е станала злокобното чудо, което познаваме.

Филмът, чието действие до голяма степен се развива на фона на бляскавата и пънк рок революция през 70-те години на миналия век, проследява бунтарската млада Естела (Типър Сейфър-Клевланд), която се опитва да изживее мечтата си и да пробие в прословутия изолиран свят на висшата мода. С малко семейство и имущество, нейната пакостлива и творческа натура я привлича към двама млади измамници и заедно създават весела банда крадци, които си изкарват прехраната по претъпканите улици на суингиращия Лондон. Годините минават и Естела (сега Ема Стоун) получава своя голям шанс - работа в Liberty, най-луксозния и високотехнологичен универсален магазин в града. Въпреки че започва работа там като чистачка, нейният усет към модата, примесен с хаос и драма, привлича вниманието на най-голямото име в бранша - баронеса фон Хелман (Ема Томпсън), емблематичен дизайнер на върха на своята класа. Баронесата е едновременно приказно модерна и безмилостна до мозъка на костите си. Непокорна във всеки аспект от живота си, тя се отнася към служителите си като към наемни работници и злобно си присвоява всички техни идеи и труд. Макар че за кратко време е нещо като наставник на Естела, отношенията им се променят и Естела прегръща злата си страна, Круела, за да издигне и отстрани истинския злодей на творбата - баронесата.

Стоун върши възхитителна работа, за да балансира двете много различни страни на Естела и Круела, като се забавлява и изпъква, когато е необходимо, но винаги гарантира, че героинята остава достатъчно основателна, за да ни е грижа за нея. Въпреки това филмът принадлежи на Томпсън - актриса, която може да накара сложна поръчка за обяд да звучи като шекспиров монолог.

Круела може и да изглежда като съвсем нова глава в далматинската история, но филмът ни дава множество "велиденски яйца" и почит към миналото. От кратката поява на един нещастен, желаещ да бъде музикант на име Роджър, през известния автомобил Panther De Ville, до кимването към известната сцена от 1961 г., в която Понго разсъждава за приликата между кученцата и техните стопани - има много неща, които дългогодишните фенове могат да разгледат.

Изводът: Макар че Круела не е новаторско кино, тя е много хаотично забавление. Гилеспи и екипът му са предоставили на зрителите подобаващо злокобна и добре изиграна предистория за един от най-великите злодеи на Дисни.